Затворена
между четири стени, седя сама със своите спомени…………...
Заключена
в миналото - проклинаща пустите и празни дни на настоящето……
Един
прозорец от света ме дели, а аз гледам през него с дълбоките си и изпълнени с
мъка невиждащи, но страдащи очи………….
Навън
вали - животът кипи, но е късно - свършили са вече дните ми……….... Годините
минават между тези четири стени, надежда вече няма, да не говорим за мечти!!! В очите ми съзираш едно изплашено дете - сякаш
предусещащо, че животът ще спре……………..
Тъмнината
ме плаши и обгръща ме в захлас, нямам вече думи – имам само плач, но без
глас..........
При
него аз отивам с търсещи очи, щом сама остана, неспокойството е моята сестра и
черни мисли се промъкват - страхът от смърт, от самота……..
Тогава
идваш ти, но в мислите ми и към теб протягам аз ръка, сякаш заразна е мойта тъгa………….
Беззащитна
съм и търся помощ. Едва пристъпвам. Опитвам
се нещо да промълвя, но то няма смисъл.
Погледът ми сам говори.......... Тъга… Тъга….
Забравила
съм как се плаче, какво са сълзи. Забравила
съм сякаш и себе си! Вървя без мисъл,
без път, като сянка - сякаш тялом вече не съм тук.................. Една прегръдка би ме успокоила, една
усмивка – би ме ощастливила. Една целувка – би ми дала крила……………………
Падне
ли ноща, аз пак ще търся светлинка - всяка нощ ме мъчи мисълта, че
ще умра сама................
Господ
ми е свидетел, че не искам това.............
Защо
съм тъй сама………..Сама………..Сама.
МарТоГа, 06*2014 г
Няма коментари:
Публикуване на коментар