За хората, за мен и за още нещо..

.. Седиш сама в стаята и сякаш останали са само спомените.. Красивите и вечни спомени.. Сякаш само те ни крепят.. Мрачно е, а навън вали, стоиш права и гледаш през прозореца, гледаш забързаните хора, обикновено замислени, тъжни, нещастни, изморени от живота, сякаш някои им е отнел искрицата надежда в очите и сърцата им... Поглеждаш и себе си, но не виждаш нищо по различно от това навън.. Празнота, болка, самота и страдание.. Сякаш времето в стаята-кутийка е спряло, а отвън се движат едни черни сенки, бездушни, нещасни, а някои дори и озлобени... Прорязваща болка минава през сърцето ти и сякаш студ сковава душата ти, опираш се на прозореца и бавно започват да се стичат по лицето ти кървящи сълзи, клепачите ти натежават и сякаш буца е заседнала в гърлото ти... Опитваш се да говориш, но единственото нещо, което успяваш да изстенеш е Защо.. Има толкова още недоизказани чувства и мисли вътре в теб, но те не могат да излезнат на яве... Около теб е тихо и пусто, единственото нещо, което виждаш е прокарващата се тъмнина отвън, тя сковава сърцето ти още повече, сякаш се задушаваш, започваш да удряш по прозореца, опитваики се сякаш да се събудиш от този кошмар, но не можеш... Уви той се оказва реалност... Искаш да крещиш, като че ли зов за помощ бе това, но няма кои да те чуе, всички бързат... Сама си и него го няма, няма ги приятелите ти, роднините ти, дали това е изпитание? И ако е така дали ще успея да го преодолея... ? Като че ли започвам да се предавам, не виждам смисъл, няма я дори искрицата надежда в теб, лягаш на празното легло и се опитваш да заспиш... Надяваш се че ако заспиш, ще забравиш... И след това като се събудиш ще се усмихнеш и ще кажеш: край, дотук бях стига ми толкова, но не става така, свиваш се и поглеждаш кам вратата, но там няма никои, никой не знае как се чувстваш, сякаш никои не го е грижа, всеки си има проблеми... Но защо на мен? Човек винаги си задава този въпрос... чакаш да отмине това чувство, но не става... Казват: времето лекува.. Но в този случай, то задълбочаваше нещата все по навътре и все по-надълбоко сякаш си в черна дупка... Сещаш се за приятелите си и хубавите моменти с тях, но след това се сещаш как живота ги е променил, сещаш се в какво са се превърнали - в едни безчувствени, безрасъдни същества.. Това още повече те натъжава... Сещаш се за любимия човек, които толкова време чакаш и не идва.. Далеч е, а ти още повече се отдалечаваш от него.. Студ сковава сърцето ти, искаш да избягаш, но няма къде... Навсякаде около теб само болка и страдание... Не можеш да заспиш... Всичко е една главоблъсканица от която сякаш няма изход, тялото ти вече се е отпуснало, душата се е предала, сърцето едва доловимо тупти... Задушаваш се, задушава те злобата, нещастието, болката и пренебрежението, а защо не и обидата. Да, обидата. Като че ли тя е на първо място и е най-силна и най-опостошителна.... Предаваш се и се унасяш... Но докъде води това.. До тъжната истина, че си сама...Да сего си сама, но до кога ще бъде така решаваш ти и само ти. Да , ти определяш дължината на твоето стродание. Ти си човека, който трябва да каже: стига толкова. Баста. Върви на майната си.